ПЪРВОНАЧАЛНО ПОЧИСТВАНЕ НА МАСКАТА
Каква е причината новозакупената маска да се поти и как да се справим с този досаден проблем
В интернет витаят куп митове около това защо новата маска се поти след като я закупим, въпреки че прилагаме стандартните техники за предотвратяване на проблеми със специални препарати или слюнка. Колкото са митовете, толкова са и съветите за справянето с този проблем, които в едната си крайност са безполезни, а в другата - направо вредни.
1. Производство на маската
За да разберем защо новата маска винаги се изпотява, трябва да познаваме малко технологията на производството. При него паралелно протичат три напълно отделни един от друг процеса, които завършват със сглобяването на готовия продукт:
При производството на полата под налягане или инжекционно, в калъпи се вкарва смес между течен силикон и втвърдител - така нареченото формоване. Тази смес рядко се оставя да се втвърди сама напълно, защото процесът е много бавен и отнема месеци. Затова силиконът с пече при повишена температура, което ускорява процеса на втвърдяване. В зависимост от технологията на производство, при формоването се използва петролно желе (вазелин) което да предотврати залепването на силикона към калъпа. Силиконът залепва за много малко материали и повечето производители вече използват калъпи, които нямат необходимост от използване на такъв агент.
Рамката се произвежда отново чрез формоване от прозрачни пластмасови пелети, към които се добавя оцветител преди да бъдат разтопени и изляти в калъпите.
Лещите се произвеждат отделно по технологията за производство на темперирано закалено стъкло,като в зависимост от класа на маската към лещата могат да бъдат добавени различни слоеве, които да създадат тониране, преграда за определени вредни лъчения и т.н. Процесът по полиране и третиране на лещите е изцяло машинен и при добрите производители води до оптимална пропускливост на светлината, без замъглявания и промяна на цветовите оттенъци. Допълнителните слоеве на лещата са изключително тънки, понякога с дебелина едва няколко микрона.
Маската се сглобява като готовите лещи се монтират в полата и рамката. Този процес е обичайно ръчен и готовата маска се изпитва за течове.
2. От къде идва проблемът с първоначалното запотяване?
Повечето отговори на Често задавани въпроси и информация на страниците на производителите енигматично посочват, че това се дължи на производствения процес, без да уточняват конкретния механизъм. Всеки от вас би трябвало да си зададе въпроса, как по дяволите по лещите има налепи, при положение, че всички детайли се произвеждат абсолютно отделно.
Причината за налепите по стъклото не е в лещите, както е разпространеният мит, а в полата на маската.
Нещо повече, този проблем е неизменен и при двата варианта на производство на полата - с и без т. нар. освобождаващ агент за лесно отлепяне на готовия детайл от калъпа. В първия вариант причината за вашите проблеми се дължи на факта, че силиконовата смес продължава да "зрее" и след като детайлът се е втвърдил достатъчно и се извършат другите етапи на производството на маската. Това е химическа реакция, която продължава дълго време след като полата бъде произведена и по-време на която силиконът продължава да се "дегазира", отделяйки въпросните летливи налепи, които неминуемо залепват по лещите.
Случаят с използването на вазелин е още по-тежък защото вазелинът е остатъчен петролен продукт, напълно безвреден и използван във фармацевтиката, който обаче има свойството да се изпарява при нагряване над 40 градуса по целзий и.... да полепва по лещата. Повечето производители избягват вече този метод не за друго, а защото вазелинът е неизмиваем с вода, а се разтваря само с вредни за кожата продукти - етер, бензен и др. Ако попаднете на такава маска, то тя ще се поти много по-упорито. Всеки път когато я сложете на лицето си, полата ще се нагрява и вазелинът ще започне да се изпарява и да се лепи по лещите.
Ето защо, проблемът с първоначалното потене се дължи не на лещите, а на полата на маските и докато не го решите, колкото и да търкате лещите, той има вероятност да се проявява отново и отново. За щастие, процесът по дегазиране на силиконовата пола, макар и продължителен, не е безкраен и в един момент от силикона се отделят всички изпарения. Това е добра новина за онези, които не питат кога е произведена маската. Колкото повече време е минало между производството и ползването, толкова по-добре. Ако държите маската да е произведена скоро, то проблемът с потенето ще е по-упорит.
3. Как да се справим с проблема?
Нещата, макар и отчайващи на пръв поглед, съвсем не са такива. В практиката се препоръчват редица методи и тук ви предлагам няколко, в съзвучие и със съветите на повечето производители:
3.1. Измиване със сапунена вода
3.2. Измиване с паста за зъби
3.3. Обгаряне на лещите
Ако маската е произведена по-отдавна, то стъпките по-горе би трябвало да са достатъчни да решат проблема веднъж завинаги. Ако маската е много нова обаче, на следващия ден може да се изненадате неприятно и маската отново се поти. Това означава, че химичните процеси в полата на маската не са приключили и ще се наложи да повторите процедурата и да не прибирате маската в кутията. Във всички случаи, след няколко дни потенето ще изчезне и вече ще се налага само да плюете в маската, или да ползвате препарат, което е обичайната процедура преди всяко влизане във водата.
4. МЕТОДИ, КОИТО НИКОГА НЕ ТРЯБВА ДА ПРАКТИКУВАТЕ:
Интернет е пълен с глупости по всякакви теми и почистването на маските за гмуркане не прави изключение. Ще срещнете редица мнения, които ви съветваме да третирате с огромна доза скептицизъм. Нещо повече, по-горе описаните по-горе методи са напълно достатъчни и не ви е необходимо нищо повече. За всеки случаи, ето представителна извадка на някои от тези напълно (без)полезни интернет-съвети:
4.1. Търкане с домакинска хартия
4.2. Търкане с гума за моливи
4.3. Почистване с обезмаслител или препарат за отстраняване на остатъци от силикон
4.4. Почистване на лещите с абразивна паста
© Иван Бакърджиев
Ножовете за подводен риболов могат да бъдат носени на крака, на колана, на ръката или на жилетката за тежести.
1. Традиционното място на ножа е на прасеца, странично от външната му част. Традиционно, защото първоначално ножовете за подводен риболов са масивни и тежки, по подобие на водолазните и носенето им на друго място е неподходящо. За носене на прасеца повечето водолазни и харпунджийски ножове са снабдени с две каишки с различна дължина, като по-дългата се поставя над по-късата за да обхване прасеца. Ножът се носи на крака под водещата ръка за да може да бъде изваден максимално бързо. Ако ножът, който ползвате е голям, то мястото му ели на крака, или на колана. За съжаление, този тип поставяне е свързан с редица неудобства:
2. Горните неудобства карат харпунджиите да закачат ножа на колана, което е другото му традиционно място. Повечето кании са направени така, че коланът да преминава през тях. За разлика от предходния начин, ножът се закача на колана от обратната страна на водещата ръка, с дръжката нагоре. Това е особено важно ако ножът е дълъг, защото ваденето с изтегляне на лакътя нагоре е трудно. Много харпунджии приспособяват каниите така, че ножът да лежи хоризонтално на колана в предната му част като дръжката е насочена в посока на водещата ръка. Ако ще носите ножа на колана, горещо препоръчваме да го поставите именно хоризонтално над оловата, стига канията да го позволява.
Принципният проблем с носенето на ножа на колана е, че в аварийна ситуация първото нещо, което трябва да направите е да се освободите от колана с тежестите. А с това си отива и ножа, който може би ви трябва именно в тази ситуация.
3. За да намерят решение, в последните години харпунджиите започнаха масово да носят ножа на ръката - на бицепса над лакътя. Първоначалните проблеми с каишките бяха решени като вече са достъпни ластични ленти с велкро закопчаване, които държат ножа плътно на мястото му като компенсират свиването на костюма без да нарушават кръвообращението на ръката. Препоръчваме използването именно на такива ленти. Както и на колана, ножът се носи на отпред на ръката обратна на тази, с която обикновено режете. Особеното е, че ножът се поставя с дръжката надолу, за да можете да го извадите и това изисква канията да бъде с подходящо закопчаване. Иначе ножът може да бъде загубен лесно.
Оказа се обаче, че и това място не носи пълна сигурност, защото изисква задължително водещата ви ръка да е свободна. Ако водещата ръка е заета или е невъзможно да я ползвате по друга причина, няма да имате достъп до ножа. Освен това ножът задължително трябва да е малък, иначе ще тежи на ръката, а канията му да е със сигурно механично закопчаване.
4. Не може да реши всички проблеми и носенето на ножа на жилетката за тежести. На нея ножът се носи по същия начин, както и на ръката - от обратна страна, с дръжката надолу. Отново се изисква малък общ размер и кания с механично закопчаване, но жилетката трябва да е пригодена с място за закрепване на канията. Само че, за да се отървем от баласта в аварийна ситуация би трябвало да се отървем освен от колана - и от жилетката.
Именно поради факта, че няма универсално безопасно място за носене на ножа, консервативното и базспорно най-безопасно решение, което препоръчваме е харпунджията да носи два ножа. Това е и решението, което се е наложило и в практиката. Поне единият от двата ножа трябва да е поставен на място, различно от колана или жилетката.
© Иван Бакърджиев
Куканът дава възможност за носене на уловената риба докато излезем на брега. Това е елементът от екипировката, който се е изменил най-малко през десетилетията. Куканите са основно два вида - кръгли и с игла, като вторият се е наложил като стандарт.
Стар познайник на риболовците, кръглият, или телен, кукан представлява прост обръч от стоманена тел, двата края на който се заключват един в друг. Този кукан е доста неудобен за боравене и не особено сигурен. При него рибата се окачва като телта преминава през устата и излиза през хрилете, което може да доведе до загуба на улова.
Този тип кукан вече е златен стандарт при харпунджиите и представлява стоманена заострена игла с дължина 15-25 см., в равновесната точка на която е пробит отвор, през който преминава въже. Рибата се окача като прекараме иглата през устата и я извадим през хрилете. Когато пуснем кукана да виси на въжето Т-образната му форма не позволява на рибата да се изниже.
Стоманената игла позволява и много по-сигурно окачване на улова когато рибата бъде прободена отгоре през главата. Противно на това, което си мислите, пробождането на рибата е много по-хуманен акт, защото ако знаете къде да забиете кукана ще умъртвите улова незабавно без той да страда излишно. Мястото на пробождане на рибата трябва да е в точката на свързване на черепа с гръбнака. Можете да я намерите като начертаете мислен равнобедрен триъгълник с връх към опашката, като в основата на триъгълника са очите на рибата. Пробождането има за цел да прекъсне гръбнака.
Някои харпунджии прекарват иглаата през очите, но това не е хуманно, освен ако рибата не бъде умъртвена преди това.
Ще срещнете няколко варианта на въжета за кукани - обикновено дакроново въже, кримпнат монофил (корда) и стоманено въже. Понякога се използва и тънък гумен маркуч (шлаух).
Не препоръчваме голото дакроново въже по няколко основни причини: протрива се и се оплита много лесно, оплетката му реже тъканите и можете да загубите улова. Въжето се измива трудно, но пък лесно се вмирисва.
Кримпнатият монофил (корда) стана най-популярен защото елиминира горните проблеми - той не се оплита, не се вмирисва и рибата се плъзга свободно по него с много малък шанс да се загуби.
Стоманеното въже е рядкост, но тези кукани, стига да са добре направени, са практически вечни. Задължително е обаче стоманеното въже да е с пластмасово или гумено покритие, за да се предотврати прокъсването.
Куканът се носи закачен на буя или на колана с карабинер, като носенето на буя е най-препоръчителният вариант от гледна точка на безопасността. Ако все пак решите да ностие кукана на колана, имайте предвид следните предупреждения:
© Иван Бакърджиев
Монофилното влакно (монофил или корда, както сме свикнали да го наричаме) служи за свързване на стрелата на харпуна към главата или въжето на макарата. Монофилът масово замести полиестерното въже в края на 20 век., когато неговите предимства станаха очевидни:
За направата на харпуни се използват монофили с диаметри 1.4 - 2.0 мм. Изборът на дебелина зависи от мощността на харпуна и размера на улова, който очакваме да срещнем, тъй като по-тънкият монофил логично издържа на по-малко натоварване.
Дължината на монофила зависи от мощността на харпуна и предпочитанията на гмуркача:
Във всички случаи, необходимостта от дълъг монофил намалява когато използваме макара, тъй като винаги можем да отвием втора намотка от въжето на макарата.
Монофилът се подменя задължително в началото на сезона. За това ще ви бъде необходим инструмент (клещи) за кримпване, както и подходящ диаметър кримпи. Кримпването с обикновени клещи е напълно възможно, но съществува риск от слабо захващане или от нараняване на монофила.
Въпреки, че съвременните монофили са издръжливи на протриване, проверявайте кордата за наранявания преди да влезете във водата. Особено уязвими са точките, в които монофилът контактува с обтегача на линията, както и ухото, преминаващо през стрелата. Ако забележите, че монофилът се износва твърде бързо в тези точки, то вероятно отворът на стрелата или обтегачът имат нужда от малко полиране.
© Иван Бакърджиев
Стрелите за харпуни са произведени от стомана и закалени до различни твърдости. Всички те са изработени от сплави устойчиви на корозия, но колкото по-твърда е стрелата, толкова по-голяма нужда има тя от поддръжка срещу корозия.
Да се градира твърдостта за целите на стрелите на харпуни е трудно. Въкреки това, приемаме за средна твърдостта на най-популярните стрели на пазара 17-4 PH. Те могат да бъдат закалени до около 44 HRc по скалата на Rockwell C. За сравнение, обикновената хром-никелова неръждаема стомана 316/316L с ниско въглеродно съдържание, която ще срещнете като Inox, може да бъде закалена до около 26.6 по скалата Rockwell C. Следователно всички стрели с твърдост:
Така например, стрелите на Rob Allen са изработени от сплав с високо въглеродно съдържание, която е по-податлива на корозия, но за сметка на това има твърдост 50-52 HRc. Това е изключителна твърдост и затова тези стрели се считат за най-устойчивите на огъване и удар в скали.
© Иван Бакърджиев
Офсет (от английски offset) е разстоянието между вътрешния ръб на тръбата на харпуна и най-ниската точка на водача за стрелата.
Офсетът е от съществено значение при асемблирането на тялото на харпуна. За точен изстрел, стрелата трябва да се движи по една равнина. Разминаването на офсета между дръжка, водач и глава води до нарушаване на тази равнина. Стрелата се повдига или попада и нарушава точността на полета си. Разминаване в офсета между дръжката и водача на тръбата може да доведе до невъзможност за вкарване на стрелата в спусъковия механизъм или до неправилно захващане на стрелата от спусъка.
© Иван Бакърджиев
Снимки: MVD Marine Innovation Products
Стандартните дължини на ластици, са в зависимост основно от вида на спусъка, тялото и стрелата, но производителите имат и различни виждания относно това на какъв коефициент трябва да са изчислени ластиците. Така например Rob Allen изчисляват по-висок коефициент 3.3, докато Epsealon - по-нисък 3.0, който да позволи и на не толкова силни физически гмуркачи да зареждат без усилие.
Долните таблици ще ви позволят да се ориентирате в стандартните дължини на отделните производители.
ROB ALLEN
Rob Allen използва ластици Primeline, формулировка Standard, със стандартен вътрешен диаметър 3.2мм
Харпун |
14 мм |
16 мм (см) |
18 мм (см) |
20 мм (см) |
70 | 40 | 45 | 52 | 56 |
80 | 43 | 48 | 55 | 60 |
90 | 45 | 50 | 58 | 65 |
100 | 48 | 55 | 62 | 70 |
110 | 50 | 60 | 66 | 74 |
120 | 55 | 65 | 72 | 78 |
130 | 60 | 70 | 76 | 84 |
140 | 65 | 80 | 84 | 90 |
150 | 70 | 85 | - | - |
160 | 75 | 90 | - | - |
Харпун |
14 мм |
16 мм (см) |
18 мм (см) |
20 мм (см) |
70 | 40 | 45 | - | - |
80 | 45 | 50 | - | - |
90 | 50 | 55 | - | - |
100 | 55 | 60 | - | - |
110 | 60 | 65 | - | - |
120 | 65 | 70 | - | - |
130 | 70 | 75 | - | - |
140 | 75 | 80 | - | - |
150 | - | - | - | - |
160 | - | - | - | - |
© Иван Бакърджиев